МОЕТО РЕВЕРСО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

МОЕТО РЕВЕРСО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Антония Тодорова

Хмм … какво пък! Хайде и аз да драсна два, три реда. Честно казано, вече не си представям лято без “Reverso”. От къде да започна… Толкова много емоции и незабравими мигове – няма думи, които да ги опишат, но ще се опитам да ви представя поне малка част от това, което изживях, за да може и вие да се докоснете до неповторимото приключение, което всеки трябва да опита поне веднъж. Повярвайте ми, докоснете ли се до тази дива природа, тези прекрасни хора и това невероятно преживяване няма да искате да свършва. Помня първия ми лагер. Всичко започна от „Кукуландия“. За тези, които незнаят, макар че се съмнявам че има такива, това е въжена градина, изградена от няколко кръга, всеки с различни препятствия, през които трябва да преминете. Там има един плакат. Дам … мисля, че се досещате на какво е – “Reverso”. Просто ми привлече вниманието. С всички тези интересни снимки, изглеждаше като приказка. Казах си: „ трябва да отида“. Родителите ми винаги са ме подкрепяли в решенията ми и никога не са ме спирали от нищо. Напротив – постоянно ме окуражават да пробвам нови неща. Та, лека полека, тази мечта се осъществи. С всеки изминал ден, ставах все по – нетърпелива и все повече се вълнувах за предстоящия лагер. Когато майка ми донесе раницата и списъка с нужните неща за това приключение, не можех да повярвам на очите си. И ето, че дойде деня на заминаването. Предходната вечер не бях спала от вълнение. Когато стигнахме на посоченото от инструкторите място, почувствах радост и едновременно с това, страх. Бях щастлива , защото заминавах на дългоочаквания лагер, но и ме беше страх от неизвестността – не познавах никого и незнаех какво ми предстои в следващите няколко дни. Бяхме просто група непознати, събрани на едно място, но след има няма пет минути вече се смеехме и забавлявахме заедно. Ех, тази дума „заедно“ … накъде щяхме да сме без нея? Когато тръгнахме чувството беше незабравимо. Знаех, че това е началото на нещо велико. Стигнахме до лагера. Там ни чакаха вече опънатите палатки, но разбира се, имаше още доста работа за да превърнем опустялата поляна в наш дом за следващите няколко дни. И до ден днешен не мога да си обясня как успяхме да се сработим толкова добре като се има предвид, че се познавахме едва от час. Докато се усетим, вече бяхме станали като семейство. Играхме игри за опознаване, сработване и работа в екип, но не от онези детски игрички за които си мислите. Бяха специални. Трябваше да си помагаме, вярваме и разчитаме един на друг. Всеки ден правехме нещо различно и се сдобивахме с нови умения. Един ден влизахме в пещери, друг катерихме скали, а трети, се разхождахме, опознавайки околната среда и себе си. Всичко беше толкова хубаво, но може би любимото ми нещо беше лагерният огън. Да седнем всички заедно и просто да си говорим, беше най-приятното усещане. Без задръжки, само аз и новите ми приятели. Но малко по малко,  ден след ден, лагерът вървеше към своя край. Раздялата беше най-тежката част. Толкова ми беше мъчно – не ми се искаше приключението да свърши. Мечтаех си времето да спре и лагерът да продължи вечно!

Следващото лято не пропуснах да отида пак на „Reverso”. Избрах си друг курс, но също толкова хубав, колкото първия. Направихме доста дълъг преход, с раниците на гръб, до заслона, представляващ нашата „хижа“, а на следващия ден, катерихме един от високите върхове в околността. Голяма веселба падна. Качихме се „на края на света“. Имаше уникална гледка. Виждаш облаците под себе си, дишаш чист въздух и не мислиш за нищо – пълно спокойствие. За жалост, колкото и да снимахме, тази гледка и това изживяване няма как да се запечата в една снимка. Видях най-невероятният залез, който може да съществува.

Честно да ви призная, вече мразя София – това цивилизацията е гадно нещо! Защо хората си усложняват живота? Човек няма нужда от цялата тази техника, която съществува в днешно време, няма нужда от такива луксове и глезотии, за да бъде истински щастлив, но за жалост повечето деца на моята възраст не мислят като мен. Когато им разкажа за лагера, ми казват нещо от сорта – „ти луда ли си да ходиш там“. Това доста ме натъжава, защото те не знаят колко е хубаво. Когато отидеш на такова място, на какво бях аз, когато видиш „света в краката си“, когато разбереш, че можеш да живееш с толкова малко неща и едновременно с това да си толкова щастлив, когато опиташ всичко това, е … тогава може да се каже, че разбираш истинския смисъл на живота. В нашето ежедневие всички бързат, всички са вечно ядосани. Ето защо искам да се върна там, където бях и да заживея щастливо – без това тежко ежедневие, без тези ненужни джаджи и без да се тормозя за излишни работи. Когато човек постигне това, тогава ще е истински щастлив.

Не го мислете, просто си харесайте курс и тръгвайте. Няма да съжалявате.